"Хаджи Димитъръ"

(50х35см)

"Живъ е, той живъ е! Тамъ на Балкана,

потъналъ въ кърви, лежи и пъшка

юнакъ съ дълбока на гърди рана,

юнакъ въвъ младостъ и сила мъжка.

На една страна захвърлилъ пушка,

на друга сабля въ надве строшена;

очи темнеятъ, глава се люшка,

уста проклинатъ цяла вселена!

Лежи юнакътъ, а на небето

слънцето спряно сърдито пече;

жътварка пее нейде въ полето,

и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,

тезъ тъжни песни! Грей и ти, слънце,

в тазъ робска земя! Ще да загине

и тоя юнакъ... Но млъкни, сърце!

Тозъ, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеятъ

земя и небе, звяръ и природа,

и певци песни за него пеятъ...

Денемъ му сянка пази орлица

и вълкъ му кротко раната ближе;

надъ него соколъ, юнашка птица,

и тя се за братъ, за юнакъ грижи!

Настане вечеръ - месец изгрее,

звезди обсипятъ сводътъ небесенъ;

гора зашуми, вятъръ повее, -

Балканътъ пее хайдушка песенъ!

И самодиви въ бяла премена,

чудни, прекрасни, песенъ поемнатъ, -

тихо нагазятъ трева зелена

и при юнакътъ дойдатъ, та седнатъ.

Една му съ билки раната върже,

друга го пръсне съ вода студена,

третя го в уста целуне бърже -

и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?

Де е и мойта вярна дружина?

Кажи ми, пъкъ ми земи душата, -

аз искамъ, сестро, тукъ да загина!"

И плеснатъ съ ръце, па са прегърнатъ,

и съ песни хвръкнатъ те въ небесата, -

летятъ и пеятъ, дорде осъмнатъ,

и търсятъ духътъ на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана

юнакътъ лежи, кръвта му тече, -

вълкътъ му ближе лютата рана,

и слънцето пакъ пече ли - пече!"

Христо Ботевъ

(25 декември 1847 г. - 20 май 1876 г., старъ стилъ)

(6 януари 1848 г. - 1 юни 1876 г., нов стил)

I публикация - в-к "Независимостъ", бр. 47, 11 юли 1873 г.

II редакция - "Песни и стихотворения", 1875 г.