* * *

Песъчинка след песъчинка

Смисълът проплъзва се по моите нозе

Снежинка след снежинка

Рони се и отчаянието по моето лице

Търсейки тези следи

Изгубени като малко самотно дете.

Плъзва звук по скъсана струна  и макар и размит, там нейде трепти

Дори и с време не може да бъде затрит,

Но тихо гасне в тъмата уви,

Щом вижда как звездата му вече не свети, а последни думи мълви

Нощта пропива светлия ден с тъмнина,

В огледалото виждам как плаче луната

Това ли е моя образ сега?

В погледа празен чувам единствено:

Къде е ? Къде е искрата?

И чувствата в бледни облаци

Отминават през моите ръце

А земята тръпне жадна и суха

Събрана в шепите на моето сърце

Чакащо отговор:

“Къде е дъждът ? Къде?”

Вървейки през тази пустинна градина,

Опитвам се да усетя всяка следа,

Която вятъра в черните дюни оставя

Нейде дълбоко в моята душа

Тук цветето всичко си има

Отвън цъфти с пълен разкош

Но с вътрешност от скръб и отчаяние прогнила сама