Във болка и мрак

отпускам се пак

и мисля за нея…

Една любов си отива…

Сърцето кърви,

душата загива

в море сълзи от ада

без шанс за пощада

аз умирам, за да живея,

както умира денят

и се ражда нощта…

Заспивам, без да мисля

какво ще ми се случи утре.

Смисълът изгубих

на живота безчестен.

Защо ми нея отне?

Защо друго не взе?

Веднъж така се влюбих

и не беше лесно…

Веднъж бях обичан

и се чувствах различен…

Защо ми даде щастие

толкова кратко, но силно,

оставило адските рани

в душата ми нежна

и мъка безбрежна,

и океан от сълзи

на смъртната болка,

и поглед към небето -

синьо почерняло…

И защо изпепели

една любов красива

с тоз огън от ада

на черното слънце

със черни лъчи…

Ти, Съдба!…

* * *

Във болка и мрак

отпускам се пак

и мисля за нея,

без която живея

в смъртта -

без душа и без чувства…

Със спомен

за погледът нейн

с очите й ясни

и усмивка прекрасна

на устните нежни,

които шептят:

"Обичам теб!"…