Вече нищо не е така непринудено. Насилваме се.
 Това е краят.
  Дори и през тишината го знаем.
 Мечтите сами нищо не правят,
  дори от все сърце, до болка нещо да желаем.
 И изведнъж всичко губи смисъл.
   Опитал си, но не си успял.
 Недостижимо е това, за което си дишал,
   без ничия вина се срива всичко, за което си копнял.
 Всеки по своя път тръгва.
  На кого да кажа, че искам да бъда в твойто платно?
 На какво съм способна не успях да докажа
  и едва ли ще мога, но от това, какво?
 
 В Лувъра на една от стените,
  небрежно, без име, виси една черна картина.
 Черна като живота, който ни люшка,
  а в горния й ъгъл едно малко, бяло петно.
 Бяло като щастието, като белите криле на любовта,
   бяло, като влюбена, чиста душа,
 но бялото се цапа след броени дни...
  Радвам се, че те има на моята картина
 с името "Моят живот"
   Всичко свърши както започна, иди!
  И друга радост някога ще има...