Пак се върнах

там, където бях. 

Щастието си разпилях

и в Сълзи цяла се облях. 

Срещнах го случайно. 

От водата разбрах, 

че е момче самотно, 

но аз водя, Душата ми - крах. 

С него нещо общо имам ли? 

Едва ли, съмнявам се дълбоко. 

Навън какво вали? 

Не знам, не вижда ми Окото. 

Личността ми, жалка, пред разпад, 

падах и ставах, но вече няма как. 

Персоната ми цветна, станала е Мрак, 

а животът сладък се превърнал в Ад. 

Усещам Студ и Мраз. 

Усещам как се губя. 

Усещам как се Мразя Аз. 

Яна тук е, Другата... убих я. 

Закованата душа с пирони

искаш аз да доразвия, 

и как кажи ми скъпи Тони, 

като нея не мога да открия. 

Тя далеч отиде, 

някой я прокуди. 

Тя сред Мрак се крие, 

някой я изстуди. 

Изсъхналите сълзи по лицето

се усещат като вечна старост. 

Все едно хиляди години живяла съм го

това - да търся несъществуващата радост. 

Знам че неритмично е мойто слово

и как желаеш да е - погълнала съм тон олово. 

Просто пълня листа със мастило, 

​​​​​защото изгубих моето багрило..

Граматиката грешна, 

на кого му пука? 

От сърцето пиша, 

душата страдаща е вечна. 

​​​​​

​​​​

. 

​​​​

​​

​​​