12.11.2019
Пак се върнах
там, където бях.
Щастието си разпилях
и в Сълзи цяла се облях.
Срещнах го случайно.
От водата разбрах,
че е момче самотно,
но аз водя, Душата ми - крах.
С него нещо общо имам ли?
Едва ли, съмнявам се дълбоко.
Навън какво вали?
Не знам, не вижда ми Окото.
Личността ми, жалка, пред разпад,
падах и ставах, но вече няма как.
Персоната ми цветна, станала е Мрак,
а животът сладък се превърнал в Ад.
Усещам Студ и Мраз.
Усещам как се губя.
Усещам как се Мразя Аз.
Яна тук е, Другата... убих я.
Закованата душа с пирони
искаш аз да доразвия,
и как кажи ми скъпи Тони,
като нея не мога да открия.
Тя далеч отиде,
някой я прокуди.
Тя сред Мрак се крие,
някой я изстуди.
Изсъхналите сълзи по лицето
се усещат като вечна старост.
Все едно хиляди години живяла съм го
това - да търся несъществуващата радост.
Знам че неритмично е мойто слово
и как желаеш да е - погълнала съм тон олово.
Просто пълня листа със мастило,
защото изгубих моето багрило..
Граматиката грешна,
на кого му пука?
От сърцето пиша,
душата страдаща е вечна.
.
© Без Име All rights reserved.
