* * *

За теб

Няма те вече години, отиде си без да кажеш сбогом!

Остави ме да чакам, да се оправям както мога!

Сега се връщаш, но в чужди длани, сега целуваш,

но чужди устни, забравил отдавна за мен, забравил

за всичко, което някога ни свързваше, за всичко, което

беше ценно за нас, сега дори не ме позна, днес от паметта си

си изтрил нашето щастие, нашите мечти, забравил си

това, че обичаше мене дори!

Помня, че когато те виках, когато имах нужда от теб,

теб никога те нямаше, винаги имаше работа, сега

вървиш по улиците, които някога ни отвеждаха до върха

на нашето щастие, но не помниш, вече не чуваш звука на

общите ни стъпки, асфалта под краката ти може да говори

дълго за нас, той още помни стъпките ни, още помни мечтите

ни, след това беше длъжен да запомни как без сили падах, и

заравях лице в сивата му прегръдка, беше длъжен да запомни

как напоявах със сълзите си пресъхналите му устни, вдъхвах аромата

му, молейки се да получа сили, да продължа напред, да изправя глава,

той помни, как под поройното огромно небе аз виках, аз се молех да се

върнеш, но не, той ми сподели, че вече си споделил стъпките си с друга,

тогава се помолих да мине някой автомобил, но не, всички ме заобикаляха,

сега се вглеждам в прашните улици, да открия нашите стъпки, но не ги намирам.

Защо се получи така? В този миг, на същата улица, ти ме размина, дори

не ме позна, носещ цвете в ръце. Подмина ме, бързайки към нея, леко се блъсна в мен.

Чух само: "Извинете" - и лека усмивка, не ме позна и продължи по пътя си, тогава

сълзите ми се сляха с прахта на пътя, чудех се накъде да тръгна, болката, която пари

в мен, ме задушава. Сега вървя, търсейки твоите стъпки. Отведоха ме при нея,

видях очите ти - толкова влюбен, обърнах се и плахо си отидох.

Сега чакам само да дойде мига, в който ще напусна този град, твоя град, града, в който

всички улици водят към отминали дни, където бях измамно щастлива!