* * *

14 ago 2008, 20:18

Poesía

522 0 1

Малко небе възникнало, за да уплаши.

Ние излизаме от своите дупки.

Крещим.

Не различаваме плътта.

Свръхчовешки смехове.

Хармоничните отрязъци светлина

чупят времето.

Подобно на мелодия.

Като какавиди в клоните

увиваме нещо,

а то се изплъзва.

С всяка секунда по-слаби,

по-възрастни,

по-ненаситни.

Високо.

Стръвта е примамлива.

Тихо.

Завинаги мъртви сме всички.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.