* * *

6 may 2009, 2:00

Poesía

593 0 3

Идваш към мен от мъглата на моето минало...

Идваш... протягаш ръка и докосваш... сърцето ми.

Не искам. Не вярвам. Не помня дали ни е имало –

били сме толкова млади, красиви и слепи.

Идваш. Отворил очи, си се втренчил в душата ми.

В шепи улавяш дъха ми и шепнеш на утрото.

Слънцето мамиш, пеейки тъжни балади...

Идваш. Обичаш ме, искаш ме толкова лудо.

Плача. Връхлита ме цялата гола, изстрадала истина,

че вървя по земята и търся пътека към тебе.

Че те гоня през нощите чак до чертата на изгрева,

за да можем със утрото в миг светлина да се слеем.

Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

Barona38 (Ивайло Терзийски)

2009-05-25T11:36:27+03:00

Как съм пропуснал това стихотворение, Ева! Чувствено, изстрадано, великолепно поднесено, какво повече.Благодаря ти за този Миг-Светлина! Ваше Благородие
doreto66 (Дора Павлова)

2009-05-16T13:11:33+03:00

пишеш чудесно, Ева!
благодаря ти!

може да ставам досадна, ноооо... ако заглавието е различно от "***" - повече хора ще се спрат тук... и ще се връщат... като мен
magnum (Венцислав Янакиев)

2009-05-06T09:57:36+03:00

хубаво