* * *
Идваш към мен от мъглата на моето минало...
Идваш... протягаш ръка и докосваш... сърцето ми.
Не искам. Не вярвам. Не помня дали ни е имало –
били сме толкова млади, красиви и слепи.
Идваш. Отворил очи, си се втренчил в душата ми.
В шепи улавяш дъха ми и шепнеш на утрото.
Слънцето мамиш, пеейки тъжни балади...
Идваш. Обичаш ме, искаш ме толкова лудо.
Плача. Връхлита ме цялата гола, изстрадала истина,
че вървя по земята и търся пътека към тебе.
Че те гоня през нощите чак до чертата на изгрева,
за да можем със утрото в миг светлина да се слеем.
© Ева Корназова All rights reserved.
