Днес моливът ми за любовта да пиша ми предложи,
тема, която от много време в мене гложди.
Погледнах го и питах: "Струва ли си да опитам",
по тази тема май повече въпроси имам да попитам.
Кълнял съм се десетки пъти, че в момента я изпитвам,
но накрая към теорията, че не съществува все залитам.
Без да се замисли, отвърна "Разбира се, че съществува"
и оставяйки следите си сиви, по страницата започна да танцува.
Всяка стъпка в танца му е буква, която в съзнанието ми плува,
а всяка буква щриха е в картината, която ми рисува.
На листа появи се поляна, обляна в приказни цветя,
по която тичаше силуета на идеалната жена.
Той се спря и ме попита: "Как разбра че е идеална?"
Отговорих: "Не знам, красива е, искрена и натурална."
Усмихна се той и ми каза: "Погледни ми пак следата,
тя не е картина, записал съм на мислите ти красотата.
Омайната поляна, цветята, силуета на жената
не съм ги нарисувал аз, скрити бяха ти в главата."
Защо тогава често казвам си, че любовта не съществува
и всеки ден все повече се убеждавам, че светът в омраза плува.
"Защото, за разлика от молива за злите мисли няма гума"
бе поредното нещо, което приятелят ми ми продума.
"Злобата в съзнанието ти затваря сърцето ти в клетка,
на мрака в себе си ставаш намръщената марионетка."
Погледнах към ръцете си омазани с графита,
разбрах, че любовта е това, което кара душата да полита.
Пляскайки с криле в ритъма на развълнувано сърце,
дарявайки те с щастието на чисто мъничко дете
сгушено в топлата сигурност на майчините ръце.
Вече знам, любов във всеки от нас съществува,
трябва само човек да спре на заобикалящата го злоба да робува.
А сега се замисли и ти, но попитай се и дали си струва
да се вслушваш в думите на човек, който с моливи си общува.