Съжаляваш ли, Господи, дето направил си хората
и по лъч светлина за душата на всеки си дал?
Ние нямаме нужда от слънце и сини простори.
Сто слънца да ни пратиш - и тях ще замерваме с кал.
Ние можем да молим за хляб, за насъщна коричка,
докатò се ръмжим и убиваме - брат срещу брат!...
Достоевски е прав - труден избор очаква ни всички -
една детска душа срещу милост за целия свят.
Ще преглътнеш ли, Господи, злобата - здраво засята
във онези души, дето трябваше мир да плодят?
Ще ни пуснеш ли в Рая си? Нищо си нямаме свято.
И в нозете Ти свещите вече по навик горят.