Агресия

Харесва ли ти, когато те карам
да се чувстваш безполезен?
Знаеш, че сама мога да се справя.
Няма нищо, което да ми се изпречи на пътя.
Не ме е грижа за тълпата,
гледам само себе си,
в това ли е проблемът?
Не ти допада, че не си ми нужен,
за да бъде животът ми пълноценен?
А мислиш ли, че сега ми е
до тези безцветни, глупави дребнавости.
Искам да изживея дните си докрай,
да опитам всичко, да позная добро и зло,
да копнея, да се разочаровам, да бъда.
Да бъда онова нещо, което да разруши света,
да всели ужас и размирици,
а аз, невинната и безгрешната,
да стоя отстрани и да се надсмивам
на хорската глупост, сякаш сама
не съм я преживяла безброй пъти.
Ще се смея на цялата кръв,
която се лее, на злобата, на отмъщението,
на глупавата ти любов, на наивността ти.
Продължаваш да бъдеш същия посредствен
субект, който ме преследваше тайно
из нощните улици с увяхнала
от чакане роза. За Бога,
как искам да изчезнеш, да не мърсиш повече
този достатъчно грозен свят с присъствието си,
за да почувствам и аз най-накрая облекчение
на моя небесен сребърен облак на присмеха.
Бленувам още сега да отида там и да видиш
на какво съм способна, когато мразя,
когато още малко и ще се запаля,
и ще изгоря всичко около себе си.
Не търся позволение да бъда щастлива,
не ме е грижа дори за демона,
който твърдиш, че се вселил в мен.
Ха ха, демон на какво?
На егоизма, свободата и омразата?
Така да бъде. Въпреки че знаеш,
не ме интересува мнението ти,
безцелните ти думи, псевдо-режещи ме
със стоманено острие, мога по-добре от теб,
искаш ли да усетиш всичко, което съм спотаила?
Мисля, че не. Права съм, нали?
Последното, което ще ти споделя,
е, че искам да унищожа всичко, да руша,
да чупя, дори да отнемам животи в жертва
на злия демон, обсебил всяка моя молекула.
Чу ли ме? Добре, а сега затвори очи
и ме остави да изпия дъха и душата ти,
само защото така ще стане по-силна
и ще изпаря димящия спомен за теб.