В тъмната, безплътна нощ, седя на покрива студен,
две сенки, може би на лутащи се птици, заблудено кацат в миг до мен.
Почваме да спорим за цвета на Луната и те твърдят, че е жълта,
аз пък мисля, че от толкоз болка по Света, Луната скоро ще е мъртва.
"Червена е", прошепвам им унило, "Ранена, подгизнала от кръв
и като верига тежка и железна, виси ѝ от крачето алената връв".
А те невярващо пищят и грачат, опитвайки се да противоречат,
скачат и в миг изчезват, а пък здрачът взима ги в плен.

Но шумно става изведнъж, Луната, чула ме, заплаква.
Боли я, смъртно е ранена, съдбата си започва да оплаква.
Подлагам длани, за да ѝ помогна, и от кръвта ѝ почвам да пия,
малко си отдъхва, олеква ѝ, "Сега сме две с плът ръждива.."
А бе нощта красива и хората танцуваха под звуците на блуса,
сега хаотично всеки бърза, да се качи той пръв на автобуса...
... и да се прибере, защото е твърде страшно и много боли,
когато те прострелят, както с мен някой стори.

А нощта е зла, зла, зла,
и аз кървя, кървя, кървя,
в какво превърна се съня...