Момиче с черна коса,
с шапка тъмна на главата,
с кецове обути краката,
вървеше бавно по тревата.

С дънки широки,
с потник къс, с череп голям,
с очи, с болка пропити,
с поглед безчувствен и ням.

С ръце в джобовете дълбоки,
с устни, захапани до болка гореща,
с крила черни, тъмни, жестоки,
със сълзи нощта плавно посреща.

Но кой е този ангел черен?
Защо от болка завзета е тази душа?
На кой е този ангел верен?
Защо е тя така сама?

Ничий роб не е това -
човека избяга от любовта.
Заряза момичето, така сама,
предаде към ангела вярността.

Черепи, демони и смърт в ума
завладяваха момичето странно
и с болка в тъмната си душа,
вървеше по пътя си бавно,

гледаше луната тиха, светла
и сякаш дишаше едва,
и на светлината ярка, бегла,
само тъгата й виждаше се сега.

Реката изглеждаше също така
тъжна, бедна, без думи, мълчи.
И тя бе така сива,сама,
и тайно, бързо зави настрани.

Водата черна ангела отразяваше
и видяха се мрачни сълзи,
които реката жадно поглъщаше
и превръщаше в свои мечти.

Ангела в течността се потопи
и реши от всичко да се спаси,
и раната изведнъж спря да кърви,
и тя към по-дълбокото продължи.

Сякаш видях своята тъга
в нейните черни, безкрайни очи,
и искаше ми се да бъда на нейна страна,
вместо да гледам отстрани.

Тя бе до кръста в черната течност
и не се обърна за миг дори.
Стори ми се сякаш цяла вечност,
но тя затвори просто очи,

когато тя потъна почти,
изкрещях и тръгнах напред,
но да я спася, бяха само мечти
нямаше никой за помощ навред.

До нежните устни водата достигна,
завладя й бавно, безпощадно ума.
Без да я пита в роб я превърна,
готова да вземе душата и остави трупа.

Тя вика ми надежден долови
и надигна се бавно към мен,
отвърна ми гневно: "Зарежи!
За мен живота е забранен!

Не искам вече аз да живея,
не искам да чувствам тази тъга.
Няма го този, за който копнея,
няма да умра от старост на тази Земя.

Аз съм ангел според тебе, нали?
"Ангелите щастливи са", казвате вие,
но не знаете истината дори,
не знаете предателството колко боли!

Преди векове момче ме повика.
Видял ме бил в небесата.
Любовни, мили думи извика
и свърза ни заедно съдбата,

но любовта му свърши след време.
Не знаеше какво ме очаква,
не знаеше за тежкото ми бреме
не знаеше как болката ми нараства.

Остави ме накрая сама
и аз заключена бях на Земята.
Облече ме нощта с тази чернина
и в катран обля ми крилата"

"Господи!" - казах си аз.
Не вярвах на тази съдба
как може ангел за час
да умре в подобна тъга?

Не е възможно, нали?
Не може Бог да е толкоз жесток!
Не може ли живота й да продължи?
Уви, не може да го каже никой пророк"

"Недей!" - помолих я тихо,
но тя бе потънала в черната вода.
Погледнах със страх, боязливо
тя бе спасила своята душа.

Но странно, тя изплува след миг.
Видях нейните черни крила,
но за миг пейзажа от катран бе пропит,
нямаше я вече нейната тъга.

Сега крилата й бяха бели,
красиво бе нейното лице,
нямаше ги очите почернели,
свободно бе нейното сърце.

Умрял, ангела бе се върнал
към това, което бил е преди
в красива жена бе се превърнал,
от старото нямаше и помен дори.

Но с чернината реката бе покрита
и думи бели, изкрящи, видях
с чувствата й водата бе пропита,
и бавно "Обичах те!", тъжно четях.

Това бе съдбата й самотна,
това бе нейното плачещо сърце.
Това бе речта й надгробна
за онова "хубаво мое момче..."

И така всичко приключи.
Ангела като роб воден умря.
Реката в себе си го заключи
и историята му в това стихче изля...