Аполония
Созопол е виновникът, Созопол е причината
да хвърля мрежи в плиткото, преди да съм узрял...
В градините на Слънцето – фламенко на смокините,
взривили феромоните на късчета кристал.
Едва набол с мераците, зад пясъка на чувствата
и приливите трепетни, в прибоя на нощта,
удавен в двете думички, отприщили пространствата,
от нежни устни хапещи и кипващи кръвта...
Русалката в постелята, постелила опашката,
лагуната на скута ù и дюните на пазвата –
на гените под тропота, потъвах плахо в тайната,
учуден до безпаметност – къде зимуват раците...
На обед по стъргалото, извадил вече жилото,
под ризката със мускули, изтръпнали от свян,
в ревюто пред барабите, изплували от виното,
сервирам отегчение на печен Дон Жуан...
Но само миг величие... На гарата във лоното,
забравил за надувките и в шеметен бездъх,
раздавам бели стихове, без намеци за вечност,
почувствал, че тежи да си “страхотен мъж”!
Созопол е виновникът, Созопол е причината...
© Иван Todos los derechos reservados