И дали, ако слънце замалко в косите си сложи,
сред листата окапали търсеща верният път,
тя ще смъкне от смъкне от себе си тристата шарени кожи,
Есента. А объркани люде след нея покорно вървят.
Тя нехайна е уж, по душите им с шарено драска,
те се лутат в света си за нощ, изведнъж полудял,
щом дъждът отрезвяващ отмие последната мазка,
или синьо небе ще блести, или локви от кал.
Тази нощ есента е повела тълпа – скудоумна,
ако разумът утре си тръгне от лудост обзет,
като съчка на кладата нека душата ми лумне,
изгорете наивният, вярващ в доброто поет.