Обичам живота с всичките му лъжи
и колкото по-малко знам,
толкова по-малко ме боли.
Радвам се, усмихвам се на всеки от вас.
Дори да виждам в очите ви нечестност
и как умело прикривате целия фарс.
Понякога мисля, че лошото е просто лъжа
и опитвам се да ценя
и обичам всяка пролята сълза.
И животът ми е по-лесен така
и не съжалявам, и не проклинам,
и не мразя.
В душата ми царува свобода.
Дните ми минават с лекота.
Може би откривам в себе си вина,
че не осъзнах навреме
и не оцених достойно много неща.
Но това ме изгражда, такава, каквато съм.
Та сега имам дълбок,
здрав и спокоен сън.
За какво нервите си да хабя?
За безвъзвратно отминали неща
гледам да не се кося.
Вярно, че по главоблъсканици мимолетни
много съм хвърлила и похабила,
но така животът си минава неусетно.
Затова най-силният ми коз, който всички проблеми побеждава,
пък и на положителните моменти е цар и господар,
това е усмивката, която никога не ме оставя.
И така неуморно се превърнах в това, което съм - Аз!
Имам до себе си вас. Или без вас... Пак съм си Аз.
Не седя веч отстрани на живота и да гледам в захлас.
Живея за всяка минута, ценя всеки един час.
16-17.05.2010г.
© Моника Todos los derechos reservados
Имам до себе си вас. Или без вас... Пак съм си Аз." - страхотно! А като цяло идеята на стиха ми харесва, но може и по-добре да се напише според мен (макар така както е сега да звучи интересно)