Косите сиви, посивели.
Устни сухи, онемели
с лъжа заспала върху тях,
лъжа посипана със прах...

Годините текат, изтичат.
Сълзите вече не потичат.
И ти си там, а аз съм тук.
Старееш бавно покрай друг
и хапеш дръзко старостта,
а мен захапва ме смъртта...

Но аз съм твърд и жилав камък,
в мен гори младежки пламък.
Гори по теб от сто години.
Но спри, аз моля те, прости ми,
че бях млад и глупав, сляп,
че хвърлих любовта ти в трап,
че я затрупах с болка, изневери,
и по-достоен ти намери...

А аз презирам се и мразя.
Как можах да те погазя,
да погубя щастие красиво,
да бъда нещо грозно, диво,
да те измъчвам нечовешки,
да го наричам - твои грешки,
да съм груб и безсърдечен,
да си мисля, че съм вечен!

Но тръгна си, не издържа
и стана - чуждата жена.
Мъките не ги забрави,
мъжът до теб човек направи.
А аз се скитах по света,
безкрайно плувах в нищета
и образът ти  все сънувах,
и на други в раните нахлувах...

Но не те открих и съжалявам,
че бях животно проумявам.
Обичам те, ела, прости ми.
Прощавам, моля те, кажи ми.
И няма да съм вече камък.
Ще легна в малкия си замък,
орисницата черна ще повикам
и дъх през зъби ще изтикам.
Ще слепя очите помътнели,
ще стигна в нейните предели,
но ще знам, че съм простен,
а любовта ти, жива - в мен...