Капка по капка

изпиваше душата,

гореше всички щастливи мечти,

затваряше врати,

отваряше пропасти,

тласкаше ме

към пробити дни.

Прашинка пo прашинка

се сливаше с моята кръв,

изпиваше, изсушаваше

всеки свободен дъх.

Игла след игла

пробождаха младата плът,

превръщаха кожата в пепел,

мен - в друг.

И сега отново с игла в ръка

за първи път си спомням

каква съм била

и слагам край на студа.

Без достойнство, без спомен

за смях,

изхвърлям отровата,

загърбвам целия срам.

И какво да направя,

когато ме молиш

да те взема отново

в ръка, най-добри ми

до вчера приятелю,

оставил в мене само тъга,

тъга, тъга.

Разбрах, че трябва да

избирам - себе си или

теб

и да живее егоизмът -

не се спрях на "моя човек".

Сега ме раздираш,

викаш ме, молиш,

зовеш.

аз те разбирам, но

този път "ще ходя

пеш".

Пак ме викаш,

протягаш към мене

онези ръце, към

които протягах своите,

без да съзнавах,

че бях още дете.

Гласът ти е тъй

сладък сега, шепне,

така меко звучи,

но срещу мен

от миналото снимка седи.

И виждам очите

на онова засмяно

дете, което бях,

преди да се дам в

твоите ръце.

И започват да се стичат

сълзи,

вратата се отваря,

отпускам се на

нежните майчини гърди.

И плачем двете

Аз - бягаща от теб,

а тя изплашена

до вчера, че

губи своето дете.

И заспивам без сили,

но те се връщат в мен.

Защото накарах смъртта

да мълчи,

знаех го -

виждах в съня си

онези засмени очи

на щастливото дете,

което бях преди.