Да, аз съм Живота, а кой беше ти ?
Не беше ли този, който имаше сбъднати мечти?
Ти си човекът, който може да разкаже.
Човекът, който без думи да покаже.
На него просто му трепери ръката,
когато изважда златните жълтици.
На него просто му трепери брадата
при избърсването на сребърните лъжици.
А тези младите... млади млади, но стари.
Стари не от старост, а от алчност извехтяли.
Гледаш мрачни, черни души, вкопчили се в своите дрехи сиви.
Нямат очи и уши, просто силуети обляни в сълзи.
В търсене на подходящата част, някои са мръсно-сиви
но има и най-красиви. Кои са те, за да може всеки да ги дири.
Направил съм дълги, черни, тъмни и ужасни коридори
с бели, лъскаво-страховити змийски декори.
Готов ли си, Човеко!
Да те гледам как се мъчиш и как от немотия крещиш.
Готов ли си да свиеш рамене и сам да полетиш
или искаш пак Аз да ти покажа къде да вървиш.
За мен твоята мъка е мой бакшиш.
Но аз съм Живота и пак ще ме боготвориш.
Изгубени сте всички до един.
Защо при нещо лъскаво вдига се адреналин?
Продължавам да търся хора, които нямат и все пак дават.
Хора, които с последен дъх надежда даряват...
Хора, които с топлота те обгръщат дори,
за да не попаднеш в моите коридори и ти...
© Вальо Мишев Todos los derechos reservados