Как искам дългите ми смолисти коси
да те обгърнат в миг блажен,
разпръснати над морно чело.
И тъжните, дори сълзливи листи
да ти напомнят в трепетния ден
за пламъче в гърдите - смело.

Но няма нищо толкова определено,
като съдбата наша - по сърце,
което мисли и до днес владее.
Ти позволи, макар смутено,
за обич да говорят две ръце,
в които светъл изгрев грее!

Не подлежи на измерение -
любов такава, на истинност и без лъжи!
Докато вятър в пазвата го носи,
аз знам, че наш'то намерение
открито е и ни държи
в плена щастлив на "влюбени" въпроси!