Баба си отиде със мъгли
и потъна в тях образът й светъл.
Оттогава през ноември все боли,
а баба ме гледа от небето.

Зная, тя не иска в очите ми сълзи,
в моя спомен душата й живее.
Баба преместваше скали,
за да може лицето ми да грее.

Сега е трудно да се връщам
в онези дни със звънкия ми смях,
където с баба на двора се прегръщам
и най-щастливото момиче бях.

Днес с мъглите се намятам
и очи затварям, за да видя надалеч,
където баба шета из лозята,
а образът й грее, сякаш лъч.