«Бабо Яжке със тояжка,

дека ветрове те лашкат

и що носиш на гърба?»

«Зимнина събирах, синко –

ябълки и боровинки,

гъбки, билки за настинка

има в моята торба.»

«Да помогна със товара?»

«Ох, сполай ти! Старо-харо

вече аз съм. Сам-сама

срещу трудности житейски.»

Тъй Лотар, принц Колпергейски,

свърна в леса тилилейски

на таз бабка към дома.

А го чака годеница –

хубавица-гургулица

в бащина ѝ твърдина.

Кунигунде си мечтае

за любов до гроб, не знае

где се губи принц нехаен

в тази приказна страна.

«Супа си хапни, юначе,

път далечен щом ще крачиш,

силата възстанови.»

Сърба принц, не подозира -

тя му сипа еликсира.

От любов глава възвира

не за Кунигунд, уви.

Гледа принц – брей чудесия,

как така на гиздосия

Яга стана отведнъж?

Във засукана мадама

визуалната измама

оцвети я в ярка гама,

а пък той нали е мъж...       

Нека ний завеса спуснем

пред таз сцена долна, гнусна.

Сутрин пръв се буди той.

Кривозъба още хърка.

Той очи невярващ търка

и на пръсти, сетне хвърком

бяга бърже наш герой.

Куп премеждия го чакат –

великан с юмрук цял лакът,

маг, що подлост не пести,

змей триглав с меч да сразява ...

Но читател се прозява:

«Твойта литероизява,

авторе, посъкрати!»

Лотар с Кунигунд дваминка

народили си дружинка –

пет ли, шест ли, туй не знам.

Но насън той често зърва

вещицата едногърба,

ягината супа сърба

и облизва се: «Миам!»