Балада за самодивска клада

Когато тежък лед скове капчука

и камък як от мраз се пука,

когато преспи снежни,

със гърди си нежни

колиби и къщли затрупат,

сякаш сгушени в хралупа,

когато зли и „ледни хали

 свирят с медени кавали”,

в зимна нощ със зла фурия -

мъже под халища се крият,

още и под женска фуста,

та оставят планината пуста.

Не щеш ли, баш тогава

Огън лумнал във жарава.

Самодива  зла  и дива,

ледена и бясна хала,

с къса рокля от коприва

огнена жарава клала,

бяла огнена жарава,

с лъх на знойна лава.

Сред фъртуна в снежна буря

в кладата дърва притуря,

клечи в жарта и я раздухва,

така със рокля от коприва,

че чак от зор дори подпухва

и даже свят  ù се завива;

уши ù писват и се изчервява,

но знае, че е туй за слава.

Хищна самодива, зла и дива,

хем безсрамна, хем свенлива,

Сваля рокля от коприва,

срамни срамоти разкрива,

седнала по турски пред жарава,

с прелест пиле да калява.

Зарево от знойна  и димяща лава

пищна, голата ù плът огрява,

по бедрата и гръдта ù злато засиява,

огън мъжкото сърце пленява,

пленява, още и изпепелява.

Сила мъжка във жарта изтлява,

семето на нов живот посява.

Гола самодива, зла  и дива,

ледена и бясна хала,

пиле на жарта заклала,

пиле на жарава  -

никак да не шава,

в жар без жал го пекла,

да го мъчи и калява

и за самодивска слава.