Когато тежък лед скове капчука
и камък як от мраз се пука,
когато преспи снежни,
със гърди си нежни
колиби и къщли затрупат,
сякаш сгушени в хралупа,
когато зли и „ледни хали
свирят с медени кавали”,
в зимна нощ със зла фурия -
мъже под халища се крият,
още и под женска фуста,
та оставят планината пуста.
Не щеш ли, баш тогава
Огън лумнал във жарава.
Самодива зла и дива,
ледена и бясна хала,
с къса рокля от коприва
огнена жарава клала,
бяла огнена жарава,
с лъх на знойна лава.
Сред фъртуна в снежна буря
в кладата дърва притуря,
клечи в жарта и я раздухва,
така със рокля от коприва,
че чак от зор дори подпухва
и даже свят ù се завива;
уши ù писват и се изчервява,
но знае, че е туй за слава.
Хищна самодива, зла и дива,
хем безсрамна, хем свенлива,
Сваля рокля от коприва,
срамни срамоти разкрива,
седнала по турски пред жарава,
с прелест пиле да калява.
Зарево от знойна и димяща лава
пищна, голата ù плът огрява,
по бедрата и гръдта ù злато засиява,
огън мъжкото сърце пленява,
пленява, още и изпепелява.
Сила мъжка във жарта изтлява,
семето на нов живот посява.
Гола самодива, зла и дива,
ледена и бясна хала,
пиле на жарта заклала,
пиле на жарава -
никак да не шава,
в жар без жал го пекла,
да го мъчи и калява
и за самодивска слава.
© Пейо Крачолов All rights reserved.