* * *
Обувките ме чакат да си тръгна -
да ги затегна в' възли
и да хвана „Надалеч“.
Поглеждат ме със „Няма да се върнеш!
Дори е вече късно
да се спреш!“
Избрала съм си пътя.
Знам го ясно.
Но някак си ме спират 100 неща.
Но как това да скътам?
В стаята е тясно.
Простор изисква моята душа.
Душата ми е скитница по смисъл.
Съдбата ù - разперила крила -
замахва вече твърди напористо,
отправена към чужда синева.
А някой, някак си, ме е написал...
Пътеките ме викат със „Ела!“
И всичко е по-ясно и от чисто -
не мога да се скрия от това.
Обувките ме гледат непослушно -
примирието бяга им на тях.
Летежа си развързвам, леко тъжна
и мисля си „Нима това е грях?!“...
Излязох на небе - отвъд окръжност
и чак тогава себе си съзрях...
© Северина Даниелова Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Ъп!
-
Демонстрация на сила, мъдрост и обреченост има в това стихотворение. Стана ми дори малко страшно за теб, Северина. Сякаш надаваш скрит зов за помощ, който е чут единствено от никой. Но помни, че истинското ми име е Никой!
Сърдечен поздрав за написаното и най-висока оценка! -
Ангел... Защо да се сърдя на себе си?! Не се, обратното! КОе ще да е това лошо „там“?!
-
Едно от добри те ...Дано да не се докачиш!?Дано не тръгнеш със бодли те защото ще се нараниш...Добра си много ми харесваш...Но малко вироглава си аз знам...Дано на себе си се сърдиш ...и никога да не попаднеш там!!!Поздрави!!!
-
Фреди, Анна, Благодаря че наминахте! Светлина ви пращам (: -С
-
Много ми хареса!Поздрав
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
