* * *
Обувките ме чакат да си тръгна -
да ги затегна в' възли
и да хвана „Надалеч“.
Поглеждат ме със „Няма да се върнеш!
Дори е вече късно
да се спреш!“
Избрала съм си пътя.
Знам го ясно.
Но някак си ме спират 100 неща.
Но как това да скътам?
В стаята е тясно.
Простор изисква моята душа.
Душата ми е скитница по смисъл.
Съдбата ù - разперила крила -
замахва вече твърди напористо,
отправена към чужда синева.
А някой, някак си, ме е написал...
Пътеките ме викат със „Ела!“
И всичко е по-ясно и от чисто -
не мога да се скрия от това.
Обувките ме гледат непослушно -
примирието бяга им на тях.
Летежа си развързвам, леко тъжна
и мисля си „Нима това е грях?!“...
Излязох на небе - отвъд окръжност
и чак тогава себе си съзрях...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Северина Даниелова Всички права запазени
