И ний огънахме се!
Под гилотина отровна
за душата и за мисълта...
С прах цели се покрихме,
с мръсотия грозна!
И сега сме статуи от кал.

Но тъй огънахме се,

че чувствата се изпозобаха
в колосалността на безхаберието.
Ала истините ни

с замах на ярост цапардосаха -
че объркваме се в ежедневието.

И тъй във вечен миг

душите ни от тъпа болка свиват се -
във вечното остават вечно гладни...
(И тъй във вечен миг

ще шепнат в празнотата викове

и перманентно те ще са нещастни.)

Огънахме се!
Оставихме се вечността да ни погълне.
Досринахме каквото бе останало.

Но веч мъртви сме,
a да живеем повече не ще да дръзнем.
Загубихме прегръдката на Цялото!