Коя е тази старица грозна, с посивели коси,

която пътя ми пресрещна?

Чии са сбръчканите, уморени очи?

Коя е босоногата жена отсреща?

Защо излязох сама посред нощта?

Сама, сама, сама…

Мразя тази дума! Но съм сама…

Страх ме е, защото се боя да съм сама.

Но коя е тази старица с посивели коси?

Страх ме е от нея… или може би от самотата?

Искам да бягам, да се събудя в зори,

не искам да седя срещу тази страшна непозната.

Правя плаха, плавна, бавна крачка назад,

страхувам се обаче какво зад мен се крие.

Ех, ако не бях сама, другият щеше отзад

да пази. Сигурност щеше да надвие.

Май да остана неподвижна най-добре е,

пък ще се събудя, ако сънувам.

Ако почна да бягам, прекалено бавно ще е –

ще се спъвам, ще падам, трескаво ще бълнувам.

Хей, старице, хайде, подгони ме,

протегни сухите си ръце,

                 със зли очи до смърт ме уплаши!

Крещи, пискай, проклинай, догони ме,

та да се събудя със заглъхнали от вик уши.

Но защо седиш тъй неподвижно в мрака?!

Не чуваш ли какво ти казвам, жено дърта?!

Събуди ме, ченето ми веч от страх затрака,

гледай я ти нея… как любопитно се озърта.

Да, на теб говоря, жалка старица!

Заповядвам ти – тръгни към мен, събуди ме!

Не стой като статуя на майка мъченица,

с дрезгав глас и злостни думи от кошмара отведи ме!

„Гладна съм, донеси ми храна, нахрани ме!

Искам хляб и плодове – знание искам.

Жадна съм, смили се, напои ме!

Искам вода и вино – любов искам.

Вятър, буря, ураган, торнадо ми прати,

за да сринат из основи старата барака,

с дърво нов дом сръчно изгради,

слънце в него да блести, часовникът да трака.”

…………………………………………

– прошепна тихо и като ДУХ се скри.