Бели облаци

Аз си зная, когато най-сетният дъх е издъхнат,

а по дланите бавно и последните капки изпръхнат,

пресушили до охра на далечните бури зовът,

най-подире тогава аз към тебе ще тръгна на път.

Като облаци бели в океана топили коси,

аз ще нося към теб преоблечени мойте сълзи

и във тежкия задух на горещия августки ден

аз ще плисна прохрада със скръбта, насъбрана у мен.

Ще окъпя и теб, и живота ти, както преди

те окъпвах с усмивки, подслонена на твойте гърди.

Да, аз зная колко рани оставих след себе си.

Зная също, че ти ми проряза следи.

Твойте болки и моите белези –

те са нашите общи съдби...

Щом на бурята аз съм пороите,

а пък ти си далечният бряг,

мойте дни ще завършват при твоите,

твойта суша ще пари за тях...