Аз си зная, когато най-сетният дъх е издъхнат,
а по дланите бавно и последните капки изпръхнат,
пресушили до охра на далечните бури зовът,
най-подире тогава аз към тебе ще тръгна на път.
Като облаци бели в океана топили коси,
аз ще нося към теб преоблечени мойте сълзи
и във тежкия задух на горещия августки ден
аз ще плисна прохрада със скръбта, насъбрана у мен.
Ще окъпя и теб, и живота ти, както преди
те окъпвах с усмивки, подслонена на твойте гърди.
Да, аз зная колко рани оставих след себе си.
Зная също, че ти ми проряза следи.
Твойте болки и моите белези –
те са нашите общи съдби...
Щом на бурята аз съм пороите,
а пък ти си далечният бряг,
мойте дни ще завършват при твоите,
твойта суша ще пари за тях...
© Ирина Всички права запазени