Моите приятели – белите стени,

Понякога ми дават лоши съвети.

Понякога гледам крушката как виси

И си мисля, че това ми харесва.

Таванът е надвиснал над мен.

Бял, студен и неподвижен.

И това легло, на което съм в плен,

Не ми дава никакви надежди.

Има ли друг свят извън тези стени?

Не и за мен. Аз съм тук завинаги.

Това легло, тази люлееща се крушка...

Тази бяла стая, от коята изход няма.

Имам само очи. Другото е приковано.

Тялото го няма, то живееше преди.

Сега съм само поглед. И страдание.

И копнея да увисна. Да се залюлея...

Копнея да посегна и да отнема

Този живот, така непостижим!