Хей... Здравей, Любов! Това съм аз...
Познаваш ме, защото ти ме пресъздаде.
И от тогава аз чакам те до късен час.
Аз съм тази, която сърцето си ти даде.

Спомняш ли си времето, когато... Ние бяхме безнадеждно влюбени?
Наблизо никой нямаше. Само Ти и Аз... Ни роднини, ни приятели.
Аз бързах към теб неуморно. Ти без дъх ме очакваше.
До ранни зори разговаряхме. Сутрин ти кафе правеше.

Колко още скъпи мигове да изброявам? Чакай... Не съм почнала.
А спомняш ли си за луната? Тя бе свидетел как съм те обичала.
Попитай и звездите. Те също бяха там поканени и присъстваха.
А ако още не вярваш. Обърни се към изгрева... Те и него извикаха.

Нощта се спотайваше... Само моите въздишки броеше.
Тишината безмълвна беше... Все пак нашата песен звучеше.
А утрото как да дойде?... (Обичаме се лудо)... Не смееше.
Денят се бавеше... Но ние не бързахме и не ни смущаваше.

Животът душата ми стократно разнищи.
Утеха търсих по каменист и стръмен път.
Намерих я при теб... Сега всичко ми се връща.
Поисках да те видя. Отвърна ми с тон студен и твърд:

"Защо?... За да ми хвърлиш 50 кинта за екстаза..."
Не повярвах на ушите си, че точно ти, Любов, го каза.
Как ме заболя тогава, но ще ти отвърна както подобава:
"Грешиш! За мен си Слънце, което не се купува, ни продава!"

12.07.2008г.