Той работеше като миньор,
тя пък бе маникюристка.
Във любовния затвор
съдбата двама ги поиска.
С радост се заклеха те
тъмничния режим да спазват.
Година - две, дете, та две –
слънцата взеха да залязват.
Принудата със своята цигулка
минорни гами заизвая,
а скуката – таз‘ неизбежна булка
венча се за семейната им стая.
Лицата се превърнаха в гримáси,
а думите – във хвърлен камък.
Започна да посяга на жена си
и лумна нелюбовен пламък.
Амур и Купидон отсреща
кикотеха се до насита,
казаха си тихо нещо
и смигнаха на Афродита.
Тя не се разсърди – не.
Вече всичко бе видяла:
клетви, падане на колене…
сплетени в екстаз ръце…
тяло, вречено във друго тяло…
тайни погледи, в стомаха пеперуди…
Хората си бяха малко луди –
поколение след поколение
да ѝ изнасят
все едно и също представление.
Заслужаваше - поне по нейно мнение -
едно,
дори половинчато
извинение.
© Илиян Todos los derechos reservados