Той работеше като миньор,

тя пък бе маникюристка.

Във любовния затвор

съдбата двама ги поиска.

С радост се заклеха те

тъмничния режим да спазват.

Година - две, дете, та две –

слънцата взеха да залязват.

Принудата със своята цигулка

минорни гами заизвая,

а скуката – таз‘ неизбежна булка

венча се за семейната им стая.

Лицата се превърнаха в гримáси,

а думите – във хвърлен камък.

Започна да посяга на жена си

и лумна нелюбовен пламък.

Амур и Купидон отсреща

кикотеха се до насита,

казаха си тихо нещо

и смигнаха на Афродита.

Тя не се разсърди – не.

Вече всичко бе видяла:

клетви, падане на колене…

сплетени в екстаз ръце…

тяло, вречено във друго тяло…

тайни погледи, в стомаха пеперуди…

Хората си бяха малко луди –

поколение след поколение

да ѝ изнасят

все едно и също представление.

Заслужаваше - поне по нейно мнение -

едно,

дори половинчато

извинение.