Дивият копнеж на времето,
с ярост да осуети безсилието
на радостта ми е в свойто утро...
Бягам през поле от мисли,
следвани от голите мечтания
и посрещам сърдечните си бури,
които са до кръв омаломощени...
И те виждам, без очи да съм отворила...
Аз те усещам със слуха на копнежа,
така силно се вливаш в натровената
ми от терзания душа,
а целувки, като огън желани,
се забиват сякаш остри пирони
по устните ми нецелуващи
И те виждам, без очи да са отворени...
Разплети пуловера ми от бодливи прегръдки
и смело чакай на живота есента.
Погледни се през непрозрачния прозорец
на автомобила на душата си и виж
как раздирам въздуха със страстни и
безстрастни злободневни мисли,
гонещи задремалите капки на
последния ти мъжки нагон...
Вече не те виждам, защото
очи  съм  отворила...