Без теб
Под черната сянка
на здрача познат,
седнали на седянка,
песен пеят денят и нощта.
И в таз черна сянка
ти бавно изчезна.
Аз очи заворих и сама
потънах в твоята бездна,
която безпощадна
от мен те отнема
и тиха и хладна,
пак песен леко подема.
Но аз ще те върна
пак в моите длани,
отпиеш ли вярност
от моите кървави рани.
И в черната сянка
на твоите мисли,
седнали пак на седянка,
са дните предишни.
Във тях те търся аз
след всеки минал залез.
И в тях пак виждам нас,
сред спомена дълбоко пазен.
Но на тебе съм вярна
и в твоите палати
крилата си отпуснах,
уморена от дните познати.
И света сама да съзирам
не мога и в утрото светло
без тебе бавно умирам,
пак заспала в мойто легло.
© Преслава Богданова Todos los derechos reservados