Черна кръв

в почвата попива, 

покълва семето на раздора. 

Тръни се увиват около сърцето

и стягат смъртоносна хватка. 

Носталгията пред пътника

отваря своите бездушни очи...

Сбогом, но без думи

по-лесно се топи... 

Във въздуха се разтваря, 

сякаш там никога не е била. 

Жаждата изгаря

в пустинята от солени езера. 

Пих отрова

и се давех в мъка, 

бедността мъртвешка... 

Мастило е кръвта! 

О, музо, 

за теб пиша непрестанно, 

когато бие сърцето

за да кърви само!