Fontaine (Димитър Димчев)
172 1264
22 oct 2009, 21:45

Безмислено... 

  Poesía » De amor
860 0 6

Годините минаваха във писане,

във срещи и раздели... много бавно,

минаваха годините на искреност,

в които се изправях аз и падах.

 

Подритвах като куче суетата си,

подритван бях от хиляди жени,

но търсех истинската аз, едната,

и ти дойде, бе най-прекрасна ти!

 

Да, ти се престраши да бъдеш с мене,

животът ми бе тъмен като нощ,

но ти  принцесо казваше, че ден е,

дори когато бях студен и лош.

 

Но лошото веднъж, докат заспивах,

изчезна! Като птица във небе,

в съня видях принцесата красива,

но тя не ме видя, тя мене - не.

 

Затуй да пиша вече не обичам,

когато пишеш, ти живееш в сън,

и не те виждат земните момичета,

и всеки следващ стих е като трън.

 

Тук е такава нощ, замръкнали комети,

години страшни плачеха сега,

едно перо тогава само светеше,

пробляскващо в студената ръка.

 

Нали сега в студеното ще пиша,

последния си стих, и то защо,

зарад момиче трябва да издишам,

попаднало под остър сърп жито.

 

Поети! Всичките едни глупаци,

творят, а получават само скръб,

създават те от листа пуст и празен,

палитра от живот,  а срещат смърт.

 

И щом я срещнат, тя за тях е страшна,

тя мен остави ме осакатен,

едни звезди над мен висяха плашещо,

и сводът също гледаше във мен.

 

Нестоплен аз помислих си за края,

последен стих, поетът в мен умрял,

мечтаех си да се докосна в рая,

... но тихичко заспах в един парцал.

 

Един парцал ми дадоха за всичко,

положих в него моето чело,

мечтите си зарових във къртичини,

светът ми се оказа от стъкло...

 

 

© Димитър Димчев Todos los derechos reservados

Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??