Безмислено...
Годините минаваха във писане,
във срещи и раздели... много бавно,
минаваха годините на искреност,
в които се изправях аз и падах.
Подритвах като куче суетата си,
подритван бях от хиляди жени,
но търсех истинската аз, едната,
и ти дойде, бе най-прекрасна ти!
Да, ти се престраши да бъдеш с мене,
животът ми бе тъмен като нощ,
но ти принцесо казваше, че ден е,
дори когато бях студен и лош.
Но лошото веднъж, докат заспивах,
изчезна! Като птица във небе,
в съня видях принцесата красива,
но тя не ме видя, тя мене - не.
Затуй да пиша вече не обичам,
когато пишеш, ти живееш в сън,
и не те виждат земните момичета,
и всеки следващ стих е като трън.
Тук е такава нощ, замръкнали комети,
години страшни плачеха сега,
едно перо тогава само светеше,
пробляскващо в студената ръка.
Нали сега в студеното ще пиша,
последния си стих, и то защо,
зарад момиче трябва да издишам,
попаднало под остър сърп жито.
Поети! Всичките едни глупаци,
творят, а получават само скръб,
създават те от листа пуст и празен,
палитра от живот, а срещат смърт.
И щом я срещнат, тя за тях е страшна,
тя мен остави ме осакатен,
едни звезди над мен висяха плашещо,
и сводът също гледаше във мен.
Нестоплен аз помислих си за края,
последен стих, поетът в мен умрял,
мечтаех си да се докосна в рая,
... но тихичко заспах в един парцал.
Един парцал ми дадоха за всичко,
положих в него моето чело,
мечтите си зарових във къртичини,
светът ми се оказа от стъкло...
© Димитър Димчев All rights reserved.
