Безмислено...
Годините минаваха във писане,
във срещи и раздели... много бавно,
минаваха годините на искреност,
в които се изправях аз и падах.
Подритвах като куче суетата си,
подритван бях от хиляди жени,
но търсех истинската аз, едната,
и ти дойде, бе най-прекрасна ти!
Да, ти се престраши да бъдеш с мене,
животът ми бе тъмен като нощ,
но ти принцесо казваше, че ден е,
дори когато бях студен и лош.
Но лошото веднъж, докат заспивах,
изчезна! Като птица във небе,
в съня видях принцесата красива,
но тя не ме видя, тя мене - не.
Затуй да пиша вече не обичам,
когато пишеш, ти живееш в сън,
и не те виждат земните момичета,
и всеки следващ стих е като трън.
Тук е такава нощ, замръкнали комети,
години страшни плачеха сега,
едно перо тогава само светеше,
пробляскващо в студената ръка.
Нали сега в студеното ще пиша,
последния си стих, и то защо,
зарад момиче трябва да издишам,
попаднало под остър сърп жито.
Поети! Всичките едни глупаци,
творят, а получават само скръб,
създават те от листа пуст и празен,
палитра от живот, а срещат смърт.
И щом я срещнат, тя за тях е страшна,
тя мен остави ме осакатен,
едни звезди над мен висяха плашещо,
и сводът също гледаше във мен.
Нестоплен аз помислих си за края,
последен стих, поетът в мен умрял,
мечтаех си да се докосна в рая,
... но тихичко заспах в един парцал.
Един парцал ми дадоха за всичко,
положих в него моето чело,
мечтите си зарових във къртичини,
светът ми се оказа от стъкло...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Димчев Всички права запазени
