На майка ми

С какво бих могъл да се оправдая

пред нея  -  когато вече я няма?

Как бих могъл да я развеселя

аз, сега, когато вече я няма?

Как грешките ми тя да прости -

когато вече не е в нашия свят?

С какво главата ми да погали -

когато тя вече е в техния свят?

С чии очи да види, че я обичам,

след като е чужд моят свят за нея?

Какво да стори за сина си обречен,

след като нищо не стори той за нея?

Бях лош син, Боже, така е, признавам,

ала защо едва днес го осъзнавам? Кажи!

Дълбоко вярвах, че животът ми е трагичен,

а днес го виждам някак комичен. Прости!

Не заслужавах аз толкова добра майка -

разглезен бях до неузнаваемост от ума си!

Напразно днес страдащото сърце се жалва -

майчина ласка не ще открие в идните дни!

Напразно днес Светица те наричам, мамо -

аз, невежият грубиян, неведнъж наранил те!

Напразно днес с душата си те разбирам, мамо,

и от сърце ти прощавам за стореното на мене.

18.03.2000 г.