През хиляди врати преминах,

но нещо тук ме връща…

Къде и как не спирах,

но щом се спра, страха прегръщам.

Нима си ти това, което в гърлото засяда?

Нима си тази тежест в моите гърди?

И щом веднъж към теб ръка протягам

за тази моя слабост ти не ме вини!!!

Ще бродя тъй безропотна и дива,

обезумяла от толкова сълзи

и щом душата черна стане сива

ще станат сухи моите очи.

Ще мине ден, ще мине седмица, година,

ще висне уморено моята глава

и твоята врата не ще подмина,

макар че глух и този път ще останеш за моите слова!

В предвид това, че често тук се спирам

не ме съди за моите дела.

Напук на болката страхът прикривам

да тръгна пак по своя път сама!!!