Блян
Отново обхванат от лирическа амнезия,
с мастило – цветове на черна роза,
изгубен... търсейки се сам в поезията,
откривам аз отново мрачната си проза.
Сложи ме ти във чекмеджето, нежно –
в кутийката с изгубените вещи.
И Образа ми търкули небрежно –
ненужния товар за крехките ти плещи.
И тъй – смален до нищо... че и по-нищожен даже,
останал тлеещ във емоционалния си глад...
Едва ли може някой на света да ми докаже,
че бих могъл да спра да стискам парчето шоколад...
А ти дори... по-сладка си дори от него –
Ликът – безчет години злобно стискал,
потъващ даже в блатото на мойто его,
дълбоко зная само Него, че съм искал!
А в другата ръка – небрежно стискам къс елмаз.
По небесата пурпурни, очите ти рисувам.
И както дъжд напукана земята моли – моля Аз
дълбоко във душата твоя някой ден да плувам...
И скитам се в градината ти от кокичета.
И зная, че за теб единствено копнея,
защото от милионите момичета
стихиите ми само ти владееш...
Бъди до мен – и блудница... светица...
Бъди във мен дори и болката... тъгата...
Със теб – за първи път свободен като птица,
ще мога да докосна цветовете на дъгата.
И всеки цвят от сивата палитра на сърцето,
оставена на пустата, забравена витрина,
ще грее като отразените лъчи в морето,
топящи кишата, останала след тежка зима.
Дали сънувам още, че си се родила –
тупти във мислите ми този мрачен тон.
За миг забравих – сънищата нямат сила,
но там ще бъда вечно с тебе в синхрон...
с мастило – цветове на черна роза,
изгубен... търсейки се сам в поезията,
откривам аз отново мрачната си проза.
Сложи ме ти във чекмеджето, нежно –
в кутийката с изгубените вещи.
И Образа ми търкули небрежно –
ненужния товар за крехките ти плещи.
И тъй – смален до нищо... че и по-нищожен даже,
останал тлеещ във емоционалния си глад...
Едва ли може някой на света да ми докаже,
че бих могъл да спра да стискам парчето шоколад...
А ти дори... по-сладка си дори от него –
Ликът – безчет години злобно стискал,
потъващ даже в блатото на мойто его,
дълбоко зная само Него, че съм искал!
А в другата ръка – небрежно стискам къс елмаз.
По небесата пурпурни, очите ти рисувам.
И както дъжд напукана земята моли – моля Аз
дълбоко във душата твоя някой ден да плувам...
И скитам се в градината ти от кокичета.
И зная, че за теб единствено копнея,
защото от милионите момичета
стихиите ми само ти владееш...
Бъди до мен – и блудница... светица...
Бъди във мен дори и болката... тъгата...
Със теб – за първи път свободен като птица,
ще мога да докосна цветовете на дъгата.
И всеки цвят от сивата палитра на сърцето,
оставена на пустата, забравена витрина,
ще грее като отразените лъчи в морето,
топящи кишата, останала след тежка зима.
Дали сънувам още, че си се родила –
тупти във мислите ми този мрачен тон.
За миг забравих – сънищата нямат сила,
но там ще бъда вечно с тебе в синхрон...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Александър Охрименко Todos los derechos reservados
Толкова нежно...
