Болката на роба
Самотница си ти, красива моя страннице.
Самотна сред приятелите, верни ти до гроб.
Прекланяйки се във краката ти, омайнице,
единствен аз съм твоят вечен и покорен роб.
Но ти си сляпа за поклоните и моята възхита.
За теб не са желани и бленувани насън.
Сърцето мое осмели се днес да те попита
до кога да чака в този кучи студ навън?
Трепери то, замръзва бавно, но е още живо.
При мисълта за теб пожар започва да гори.
Разпалваш го с гласа си лудо и първично диво.
Но дали ще тлее, или ще угасне призори?
Аз питам те, но знам какво ще отговориш, мила,
и отговорът ти е остър като малко късче лед.
Познавам те и знам, любов, отдавна си опиянила
и мен, и себе си, и хората в живота преди и след.
Пред мен стоиш и устните ти даже не потрепват.
Но ти говориш ми студено чрез очите си.
Те виждат болката ми, но искат да те посъветват
далеч да бягаш бързо, не с мен, а със себе си...
(Посветено на всички онези мъже,
раздали любовта си безвъзмездно,
и на всички онези жени,
получили и разпилели тази любов
безвъзвратно.)
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
