Поникнали от един корен,

с любов поливани, зелени,

тръгнали по път отговорен –

от времето били разделени.

Завърнал се в своята къща,

там, където видял слънцето,

обикнал залезът да се мръщи

и държи свободата в ръцете.

А тя, сестрата, в чуждия дом,

там, корените си да отглежда,

животът ѝ пише том след том,

но тя и за него храни надежда.

На гости един път в годината,

чаканата целогодишна среща

в сълзи и радост стои истината

и една далечна обич негаснеща.

Сърцето изпраща, докато очите

мълчаха отново в студената стая,

а дъждът не спря… Сълзите и те –

времето утихна, и то вижда края.

На тръгване сълзите не спряха,

а дългият път отдавна вече зове

остана да плаче тъжната стряха –

следващият път сама ще се озове.