БРАТКО
Бурният вятър отвя далече сълзите ти.
Отливът отнесе страданието завинаги.
Мъката огнена първо взе очите ти,
а после и теб в последните мигове.
Братче, съдбата жестока рано ни скърши,
замята ни в огън, буйна вода, кал,
от дом – в дом, чужди, от къща – в къща,
от рано душите ни болка познали.
Отреди ни, нещастни да се намерим.
За малко щастие ни даде часове, дни,
зрънце, по зрънце в дните отмери,
много стиснато на кантар го сложи.
Труд и болка белязаха живота ни,
подлост, предателства редом с тях,
определяха тежките ни съдбини,
със сълзи да вървим, дори в смях.
Прострелвани от лоши постъпки и думи
прощавахме, но бяхме ли простени.
Не ни убиха летящите диви куршуми,
но дните, толкова ранени, простенаха.
Не издържа горестна, земна плътта ти.
Затвориха се слепите ти земни очи.
Спря сърцето разкъсано в гръдта ти.
Душата заключи прежни надежди, мечти.
Там – горе, си усмихнат, зная, не плачеш.
Аз скоро, много скоро ще дойда при теб.
Ще се съберем на небето – сестричка и братче.
Ще бъдем щастливи. Ти няма да си вече слеп.
12. 06. 2015
© Надежда Борисова Todos los derechos reservados