Все по-трудно ми е да съм ведър.
Обичам, радвам се, работя и творя.
Към всеки аз искам да съм щедър.
Защо тогава плаче моята душа?
Не ми е хубаво да съм обиден,
не искам също да съм наранен.
Разбира се, не съм и безобиден,
но пазя още и детето в мен!
Децата ми объркани се лутат
измежду реалност, интернет, ТиВи,
за душата те не искат да научат.
Тъжно е! Сега е време за игри!
В игрите те се правят на големи,
а ние пък - големите - на малки.
За да бъдем нещо друго, а не сме.
Липсват ли ни люлки и пързалки?
Всеки носи във душата си дете!
Така си аз раста с дъщерите.
Получавам си поредния урок.
Аз превъзпитавам си мечтите,
а те все още ме усещат строг.