Пиша твърдe буквално.
Пиша и неритмично.
Пиша някак сподавено.
Пиша и те обичам.

Пиша и обяснявам.
Пиша и не си вярвам
как искам на всички да представя,
как тъна в любoв към теб, неблагодарна.

И сега ще потъна съвсем
в конкретните си обяснения -
или за да те върна при мен,
или да се превърна в тотално падение.

Ако още в някой късен час
пусна повторение на "Градски момичета"
и видя хотела с шезлонга, на който бяхме ти и аз,
знак ли е това, че ти обичаш ме?

Ако някоя нощ пак блажено заспя
и сънувам, че съм бременна от теб,
и се събудя, с ужас, че не е така,
ще ми направиш ли наистина дете?

Ако чуя отново за сватби и общи квартири
и само на майтап уж, че годеж ще обявяваш,
без да знаеш, разума ти в мен ще убиваш.
С тези празни приказки ме унищожаваш.

Ако отворя поредния сайт
и видя реклами в Банско за нощувки,
не ще преживея тези напомняния май,
за да дочакам на живо целувка.

Ти дори не си в Банско, а в едно скрито село,
в което влюбена съм, защото там си ти.
Умът ми прекара последните шест месеца в него,
за да може мечтите си около теб да изгради.

Как да претръпна, когато даже
с майка ти (мразех всички бъдещи свекърви досега)
мога хиляди неща да си кажа
и я усещам истински като приятелка една.

Какви са тези малки нещица?
С какво ме караш да те преследвам?
Пред мълчащ телефон или компютърен екран,
да изгарям в очакване, след нацупване поредно.

Да смятам дните по това
кога до тебе мога да пътувам
и ако чуя покана да избухва радостта,
сякаш само пътя дo тебе съществува.

Да пазя хилядата безплатни минути,
ако случайно решиш да си говорим с часове,
молейки някой път, не да се шегуваш,
а на сериозно в твоята стая да желаеш да ме прибереш.

Питат ме: "Нали мразеше селата
и не искаше никога да живееш в такова?"
Не, аз няма просто да живея в село до Банско.
Аз ще живея със Тодор.


26.07.2008 г.
гр. Пловдив